Настанена удобно в ритъма на ежедневието наскоро се оказах неприятно изненадана от неканени гости. Улисана във веществени битовизми безвъзвратно мислех съм се отучила от всичко платонично. На нещо в мен обаче като че вече не му се стоеше на тъмно и студено. Безмилостните натрапчиви въпроси нахлуха в мен и преобърнаха корема ми.

Отговаряли ли сте си на въпроса кое е най-лесно постижимо на света?

Да забравиш себе си. И не говоря да занемариш нещо по себе си, а да забравиш да храниш душата си. Така се намерих аз – механизирана, безжизнена, банална. С риск да прозвучи като оправдание, но по-скоро с огромно съжаление, все по-често установявам, че всички наоколо ми са в подобно състояние. Съществуването ни се характеризира с работа, работа, работа, а в единствените свободни моменти – вглъбяване в проблемите. Неусетно се оставихме да настъпи момента, в който не си бяхме оставили капчица надежда, за да отпием и да продължим с хъс да се борим с ежедневщините. Паднали по гръб и с вдигнати ръце, послушно го кретаме ден за ден, мръщим се на света, отблъскваме всяка оптимистична алтернатива за някаква промяна и хубавите хора около себе си. ИСКАМ и НЕМОГА са най-милите ни дружки. Типични, мрачни, нещастни/ци.

Липсата на средства за ИСКАМ, не за ТРЯБВА, са вечното ни оправдание за това да не направим нещо: да не спортуваме, да не излизаме, да не ходим по културни събития, да не изглеждаме добре, да не се усмихваме, да не вярваме, да не зарадваме някого. Още по-тъжна е статистиката за надмощието на количествените сметки над качествените изживявания. ‘Богатите’ са нещастни, че нямат с кого да споделят парите си, ‘бедните’ пък страдат, че няма как да подплътят любовта си с материални удоволствия. Не е ли парадоксално?

До 16-ти век с думата бохеми във Франция са били наричани циганите, а по-късно с определението започват да се отъждествяват младите интелектуалци-бунтари.

"La Bohиme, c"est le stage de la vie artistique; c"est la prйface de l"Acadйmie, de l"Hфtel-Dieu ou de la Morgue."

- Бохемата е етап в артистичния живот, предшестващ Академията, Болницата или Моргата.                                                                                                    ~ Анри Мюрже

На новела на френския писател, Пучини базира операта си Бохеми.

Парадокс ли е как може да бохемстваш при отсъствието на дрехи и храна? Как се постига състояние на духа над материалното, при което се води весел и безгрижен живот напук мизерята? Е, някои бохеми го могат J

Този текст е призив към самата мен. Отучих се да виждам красивото и избледнях. За миг спрях да си вярвам, кривнах по лесния път и урагана на блаженото нехайство за истинското ме отнесе далеч от всичко ценно и стойностно. Замислих се, че не помня откога не са ми се случвали няколко съвсем естествени неща:

-         Откога не съм смяла искрено, нали знаете – през сълзи, като малко дете

-         Колко години не съм зървала първите си братовчедки през един блок от мен

-         Кога за последно съм се радвала на това което имам просто ей така, защото си е мое, защото съм си го извоювала, защото е прекрасно че Е

-         Колко често отделям несъществена сума пари за културни събития – просто да се насладим на нечие творчество с група приятели

-         Къде е този Някой, който щом допре устни до ухото ти, просто за да ти каже нещо, те омиротворява и облагородява дните ти

За мен лично най-голямата трагедия се крие в следното – спрях да чувам музиката.

Отвикнах да й се осланям, да я търся, да й вярвам. И загубих пътеводна светлина.

Открийте музиката в сърцата си и се усмихнете!

Изкефете се на живота!

За целта ще ви се хареса едно мнооого любимо филмче: