Имаше всичко, за което един достатъчно интелигентен и трезвомислещ човек можеше да се моли. А беше неблагодарна. Все нещо й липсваше, някак недостигаше съществената подправка, която да придаде завършеността на вкуса за собственият й живот. А може би е въпрос на национална кухня.

Здраве, семейство, приятели, забавления, чувственост ... жизненият цикъл на ежедневието й се стичаше завидно добре. И тя пак недоволстваше. Все се случваше да се заяде с някой, току-няма и изненадващото й настроение шибаше някой ту в самочувствието, ту в сърцето. Иначе беше обичана, но човек, сам непознаващ, или поне неконтролиращ шизофренията си, трудно бива разбран. И понеже кроткото й и мило ‘аз’ се стараеше страдалчески да угоди, да одобри, да поощтри всичко и всички, в името на ‘доброто’, за компенсация от "лошата", направо се стигаше до комедий.

Добре шлифованата психическа самостоятелност самонадейно и безпристрастно прикриваше следите на едната или другата, за да направи встъпленията по меки. Но за колко дълго? Пред хората всичко беше в рамките на нормалното. Пред близките обаче нещата излизаха от контрол. А най-трагичното, което можеше да се случи е тя да загуби контрол. Не би си го простила. Направо вече не знаеше къде се намира. Имаше чувството, че се изчерпва в имагинерния умствен двубой със самата себе си, което още повече я вбесяваше.

Хумореска ли бе това или излишен мазохизъм?

От какво беше толкова недоволна?

От себе си.

А междувременно нараняваше хора. Не малко. Не милостиво.

Въпреки всичко тя се разбираше. И като възможно най-сапунената героиня - оправдаваше сама себе си. Имаше своето съвсем логично и допустимо обяснение за всичко. Просто беше по-лесно да не желае да научи езикът на чуждоземците.

Не е ли това прекрасно? Красиво в извратеността си. Тя наистина се харесваше. Обичаше се и се уважаваше, предоволно беше избистрила в главата си лична философия за живота и смисълът му, за вярата и нейните проявления, за любовта и най-добрата й приятелка добрият секс, за начина по който се стичаха и водата и съдбата, въобще – имаше си начертан собственоръчно лабиринт и сама се радваше и се чувстваше пълноценна, преминавайки по кръстопътите и блъскайки се нерядко в стените му. Е, не можеше да се справи с някои от най-фундаменталните му ребуси и препятствия, но се опитваше всячески!

Имаше два варианта – да се откаже, да си сложи силикон и да отиде в Биад да дрънне един кючек с едно голямо уиски за изпускане на напрежението от излишни умствени процеси, или да продължи вироглаво и безотказно в името на най-ценната кауза – Себепознанието.

Сами. Никой няма да извърви пътят ни. Никой няма да поправи грешките ни, никой няма да излезе с готов отговор. Но, вие бихте ли позволили на някого да изживее редките, но сладострастни радости в животът?!