Плачеше. Имаше усещането, че хладна, стоманена тежест се е настанила удобно в тялото й - там някъде около пъпа, където казват, че се намира човешката душа. И й пречеше да диша. Пречеше й да чувства. Пречеше й дори просто исрено да се усмихне.

          Дали е имала трудно детство? Определено израстна щастливо и безгрижно дете. Дали семейството й би могло да я е подтискало някак, за да се стигне дотук? Ако можеше да провъзгласи родителите си за светци - би. Тогава какво по дяволите не й беше наред ли? Временна депресия, душевно разтройство или просто кофти ден? Вероятно добро попадение в сайта за порно и звукът от падащото в чашата за уиски кубче лед щеше да я накарат да ускори срещата си със възглавницата - порталът към забравата, а утре всичко щеше да си е постарому. Тогава трябваше да побърза да налее ... ако искаше да се примири. Но тя не искаше.

          Наскоро осъзна нещо странно за себе си. Преравяйки главата си за случка, която й трябваше да си спомни, с изумление откри, че няма нищо в това чекмедже. Помисли си, че може би бе сложила прекалено много неща в него. Това я амбицира да нарисува в представите си едно чисто ново чекмедже и да събера там само най-скъпоценното за нея, оставяйки ненужното на произвола на волята. Нейната или вселенската - все някоя трябваше да е по-силната. Това тепърва предстоеше да го разбере.

          Звучеше лесно, макар че съвестта й сякаш избутваше ръцете й от клавиатурата: „Та ти не си толкова силна, знаеш, че утре няма да се събудиш с желанието да се доказваш непримирима със света, в който така комфортно си се настанила.“ Но нито собствената й неувереност, нито гадната, страхлива кучка, която така смело се обаждаше, нито страхът от неодобрението на света, нямаше да я спрат поне да отлее сянката на тази тегоба на един бял лист от уърдовския файл.

          Беше на 23 години. Тъмнокоса, тъмноока, достатъчно висока, симпатична, от средностатистическо добро семейство (термин, наложен според икономическите интереси на държавата ни), живеше в един от приятните квартали на столицата, стараеше се да си плаща данъците и да си мие зибите възможно най-редовно, беше учтива, разсъдлива, така и незнаеше какво се случва със следването й, но се надяваше по-навреме да й дойде акъла, работеше, дишаше и живееше във и за държавата, която ‘й е дала всичко’. Такава би била според съседката. Така би било редно да бъде поне. За нейно добро.

          Родителите й я обичаха. Баща й беше възстаник с много и смело поведени, но нито една успешно завършена битка. Най-успокоителният вариант за всички от семейството би се явил лошият късмет. И утешителните награди са бонус - благодарни бяха че го има. Майка й беше най-удобната съпруга, домакиня, държавна чиновничка и приятелка, за която някой би могъл да мечтае, разбира се - не и за самата нея. Понякога, когато я гледаше, се чудеше коя съдба е по-прекрасна: на тихият, смирен и отдаден в полза на всички задкулисен "деятел", или тази на смелият, наперен и самочувствен актьор, дръзнал да се изправи пред неодобрителните, подигравателните или съжалителни погледи на своята публика. Разликата е в темповете, с които бият сърцата им. И в заплатата. А може би не е въпрос на избор.

          Ако трябваше да щтрихова силуета на личността си чрез "разказите на очевидци", то картинката би била следната: млада, красива, забавна, контактна, но недостъпна и високомерна дотолкова, че е недостойна за прекомерни усилия и отдаденост. И това, разбира се, след желателната цензура. Неимоверно лесно постигната победа - 1:0 за нея.

          В дотук описаните обаче едва ли фигурира някой, който й беше бърсал сълзите. А там бе тя, истинската. Вариантите са 2: или да не му е трябвало, или да не е извървял целият път. Присъствието в кварталното заведение или в леглото с някого бе пейзажът на картината на нейният живот, чиято същност тя рисуваше с 3-4 приятели - енергично, сплотено, искрено, не дотам перфектно, но с любов. Те я вдъхновяваха да живее денят си наново и наново. Но за съжаление, когато стигнеше до леглото си и се озоваше отново сама със себе си, тях ги нямаше да й кажат защо се чувстваше все така самотна и неразбираща света около себе си. И пак тишина. Никой не вдигаше ръка, за да отговори на безкрайният списък от прескачащи се "защо-та" в главата й. Но поне вече не плачеше – беше прекалено уморена.